Малчуганите бяха решили да изпратят татко на работа, но нещо важно беше изчезнало, а децата се спогледаха и изведнъж започнаха да се смеят силно.
Тази сутрин тригодишната Леа и двегодишният Лео бяха решили, че татко със сигурност закъснява за работа и че отговорността да спасят положението е тяхна. Леа беше нахлула в спалнята с будилник, викайки: „СТАВАЙ! ЗАКЪСНЯВАШ!“, докато малкият Лео влачеше тежките обувки на баща си по пода. Но най-голямата изненада тепърва предстоеше. Децата дори бяха приготвили работната чанта на Жулиен. Татко бързо я отвори, очаквайки да види компютъра, документите и зарядното си устройство, но вместо това от нея едно след друго излязоха количка играчка, банан и зелен динозавър. Жулиен първо се засмя, а после отново погледна празната чанта. Компютърът го нямаше. Когато попита децата къде са го сложили, Леа и Лео само загадъчно се спогледаха. Но през следващите няколко минути Жулиен разбра, че зад тази странна сутрешна „помощ“ на децата се крие цяла история.
Първите лъчи на утринното слънце вече бяха изпълнили стаите на къщата, но Жулиен все още спеше.
Предишната вечер той беше работил дълго. Беше изключил компютъра си доста късно и си беше обещал, че сутринта ще поспи малко повече.
Но двамата най-малки обитатели на къщата не знаеха нищо за този план.
Тригодишната Леа вече беше будна. Тя взе големия червен будилник от масата в хола и с много сериозно изражение се приближи до двегодишния си брат.
— Лео, татко спи.
Лео погледна сестра си.
— Спи?
— Да. А татковците сутрин ходят на работа.
Малчуганът се замисли за няколко секунди, а после забеляза черните обувки на Жулиен в коридора.
Това беше достатъчно.
Няколко минути по-късно вратата на спалнята рязко се отвори.
Силният звук на будилника изпълни цялата стая.
— СТАВАЙ! ЗАКЪСНЯВАШ! — извика Леа с всички сили.
Жулиен скочи.
— Боже мой…
Пред него стоеше Леа с будилника в ръка, а зад нея влизаше Лео, влачейки с две ръце големите обувки на баща си.
Жулиен просто ги гледаше за момент.
— Какво правите?
Леа отговори много сериозно:
— Изпращаме те на работа.
Жулиен едва сдържа смеха си.
Точно в този момент Лео си спомни за най-важното нещо.
Той изтича навън и няколко секунди по-късно се върна, прегърнал работната чанта на Жулиен.
— Ето ти чантата.
— Дори чантата ми ли сте приготвили?
Леа кимна гордо.
— Всичко е вътре.
Жулиен отвори чантата.
Първо на пода падна малка количка играчка.
После бананът.
Накрая от чантата се плъзна зелен динозавър.
Жулиен замръзна, гледайки трите предмета.
— Какво е това…
Леа веднага обясни:
— Колата, за да стигнеш бързо.
Лео посочи банана с пръст.
— За ядене.
— А динозавърът?
Двете деца замълчаха за момент.
Лео най-накрая отговори:
— С теб.
Жулиен се засмя.
— Разбирам. Благодаря. Но имаме един много малък проблем.
Той обърна празната чанта наопаки.
— Къде е компютърът ми?
Израженията на децата се промениха.
Леа погледна Лео.
Лео погледна Леа.
После и двамата започнаха да се смеят.
Жулиен вече усещаше, че тази история ще бъде много по-дълга.
— Леа!
Момичето сложи ръце на кръста си.
— Какво?
— Къде е компютърът?
— На сигурно място.
Отговорът прозвуча толкова уверено, че Жулиен дори не знаеше дали да се притеснява, или да се смее.
Той стана.
— Добре. Намираме компютъра.
Започна най-странното сутрешно търсене в къщата.
Първо провериха хола.
Нищо.
После зад дивана.
Там беше само топката на Лео.
Жулиен отвори голямата кутия с играчки.
Колички, плюшени животни, кубчета.
Компютър нямаше.
— Леа, поне ми дай малка подсказка.
— Не може.
— Защо?
— Тайна е.
Жулиен седна на пода.
Първото му желание беше да пита децата отново и отново, докато не отговорят. Но той разбра, че за децата това не беше просто пакост. Те наистина мислеха, че му помагат.
Понякога зад погрешната постъпка на едно дете няма лошо намерение. То просто разбира света чрез своя малък опит и се опитва да бъде полезно по начина, по който може.
Жулиен промени подхода си.
— Добре, хайде да играем една игра.
И двамата веднага се приближиха.
— Аз задавам въпроси, а вие казвате само „да“ или „не“.
Леа се съгласи.
— Компютърът в спалнята ли е?
— Не.
— В кухнята ли е?
Леа вече се канеше да отговори, но Лео бързо каза:
— Не!
Жулиен забеляза, че погледът на Леа за момент се насочи към коридора.
— В хола ли е?
Децата отново се засмяха.
Жулиен стана и отиде в хола.
Този път се огледа по-внимателно.
И изведнъж забеляза нещо странно.
Върху малката детска маса имаше листове и цветни моливи. На един от тях Леа беше нарисувала нещо.
Жулиен взе листа.
На него беше нарисуван голям правоъгълник, а до него — три малки кръга.
— Какво е това?
Леа каза гордо:
— Твоята работа.
— Моята работа?
— Да.
Жулиен се усмихна.
После забеляза, че под правоъгълника на рисунката Леа беше нарисувала малка стрелка.
Стрелката сочеше към шкафа.
Жулиен се приближи.
— Оттук ли да започнем?
Децата не казаха нищо.
Той отвори долната врата на шкафа.
Компютърът не беше там.
Вместо него вътре беше зарядното устройство на компютъра.
— Ето първата следа.
Леа плесна с ръце.
Оказа се, че децата не просто бяха скрили вещите на баща си. Във въображението си те бяха превърнали цялата къща в „игра за подготовка за работа“.
До зарядното устройство имаше друга рисунка.
Този път на листа беше нарисуван стол.
Жулиен погледна децата.
— Стол?
Те изтичаха към трапезарията.
Работният бележник на Жулиен беше оставен върху стола.
Под бележника имаше още един лист.
На него Леа беше нарисувала голямо слънце и квадрат.
Жулиен се замисли.
— Прозорецът?
Леа кимна.
Те отидоха към големия прозорец.
Там нямаше нищо.
Жулиен погледна надолу и изведнъж видя малка възглавница, поставена зад завесата.
Под възглавницата безопасно беше поставен компютърът му.
— Ааа, ето къде е!
Леа подскочи от радост.
— Намери го!
Жулиен взе компютъра и внимателно го провери. Той беше напълно невредим.
Жулиен се усмихна с облекчение, но веднага повика децата при себе си.
— Нека се разберем за едно нещо.
И двамата станаха сериозни.
— Компютърът на татко не е играчка. Може да се повреди, ако го местите, без да питате. Следващия път, ако искате да ми помогнете, първо попитайте.
Леа се замисли за момент.
— А чантата?
— Чантата можем да я приготвяме заедно.
— И динозавърът ли?
Жулиен погледна зеления динозавър, останал на пода.
— Динозавърът е задължителен.
Децата се засмяха.
В този момент Жулиен погледна часовника.
Не беше закъснял.
Все още имаше достатъчно време.
Можеше бързо да се облече и веднага да започне работа. Но за момент погледна децата и реши да направи нещо друго.
— Имаме десет минути. Да закусим ли заедно?
— Дааа! — извика Леа.
Лео взе банана.
— Това е за татко.
Няколко минути по-късно тримата седяха в кухнята.
Компютърът на Жулиен беше безопасно поставен на висока маса, в работната му чанта вече бяха истински необходимите неща, а от малкия страничен джоб се подаваше главата на зеления динозавър.
Преди да излезе от къщата, Жулиен коленичи до децата.
— Благодаря ви, че искахте да ми помогнете.
Леа се усмихна.
— Утре пак ще те събудим.
Жулиен замълча за момент.
— А може би утре да оставим будилника на мястото му?
Леа и Лео се спогледаха.
Със същия поглед, с който само преди няколко минути бяха скрили тайната на компютъра.
После и двамата се засмяха силно.
Жулиен също се засмя.
Тази сутрин той разбра едно просто нещо: един от най-добрите начини да научиш децата на отговорност е да не угасваш желанието им да помагат. Грешката може да бъде поправена, границите могат да бъдат обяснени, а доброто намерение — оценено.
Жулиен най-накрая взе чантата си и излезе от къщата.
А зеленият динозавър отиде на работа с него.
