Когато забравеното желязо стане глас на изкуството, то получава нов живот и смисъл. Това е историята за това как нещо старо и незабелязано може да се превърне в красиво изкуство, като същевременно се защити природата и ни напомни, че всичко заслужава втори шанс.
Имаше времена, когато хората се питаха: „Защо да пазим старо желязо, ръждясали части и забравени тръби?“ Но тогава се появи човек, който винаги поглеждаше наоколо и си казваше: „Може ли това да бъде нещо повече от просто боклук?“ Един човек, изпълнен с креативност, който живееше със сърце и душа в света на рециклирането и трансформацията.
Майк винаги е бил изобретателен. Още от детството си той е известен като този, който намира умни решения на най-сложните проблеми. Това му качество го доведе до път, по който изхвърлените и забравени материали се прерождат чрез изкуството, помагайки на света да стане по-чист и духовно богат.
„Обичам старото желязо, защото вече носи история — предишен живот, поглед в нечия реалност. Сега, в моите ръце, то получава ново начало.“
Обикновено започва с неясен, невидим скица. След това всичко се движи с емоция. „Никога не създавам окончателен проект. Просто слушам парчетата, които сякаш ме зоват. Започвам да ги свързвам — като пъзел — докато пред мен не се появи жива история от метал.“
Неговата работилница и градината до нея са пълни с любопитни части. През годините те идват от автомонтьорски ателиета, машинни магазини и хора, които желаят да се освободят от забравени рафтове в гаража на дядо. „Хората сами ми даряват тези неща. И това е най-доброто чувство — да знаеш, че ми се доверяват с фрагменти от своето минало.“
Но този вид работа, както можете да се досетите, не е без предизвикателства. Майк не ходи просто до магазина да купи това, което му е необходимо. Той работи с това, което има. А когато идеалното парче липсва — той го измисля, въображава си го и го създава. Това не е обикновено изкуство; това е истинско изпитание. Но именно тази ограниченост му дава истинска свобода.
Неговото изкуство не е само за красота. То е тихо, но ясно послание. „Моите скулптури са призив към всички ни. Изхвърляме неща прекалено бързо, без да мислим за последствията. Но всеки предмет заслужава втори шанс — стига да отделим време и внимание да го чуем.“
Някои от любимите му творения са музикални инструменти. „Никога няма да забравя тромбона и саксофона, които направих. Хората бяха възхитени и винаги питаха: ‘Наистина ли свирят?’ Това беше най-големият комплимент — защото означаваше, че желязото изглежда толкова реално и прецизно, че им напомня за истинска музика.“
Когато го питат дали има творби, които е трудно да се раздели, Майк се усмихва нежно. „В началото беше трудно. Всяка скулптура беше мечта, направена от желязо, родена от внезапна искра на вдъхновение. Но когато започнах да работя по поръчка, всичко се промени. Тези неща принадлежат на някого още преди да започна. Виждам себе си като мост — между изкуството и неговия нов дом.“
Кучетата заемат специално място в творчеството му. Когато първо изложи в Портланд — град, в който кучетата наистина са част от семейството — неговите скулптури на кучета станаха моментален фаворит. Така започна всичко. Всяка изработена по поръчка, всяка представлява домашния любимец на някого. „Лабрадорите са най-популярни, но аз обичам да правя всички породи. Всяка носи любов, дъх и усещане за дом.“
Когато го питаме за екологичното въздействие на работата му, Майк замлъква. „През 20 години вероятно съм спасил около 20 до 30 тона желязо от депата. Това желязо, ако беше изхвърлено, щеше да изпуска токсини в почвата и водата. Но сега се превръща в нещо, което носи радост на хората.“
В момента току-що е завършил 7,5-футова скулптура на китара за Hard Rock Hotel в Дъблин. Следва бягаща кучешка скулптура за парк в Далас и огромна бутилка вино за лозе в долината Напа.
И не можем да не бъдем впечатлени — как може ръждясал винт да се превърне в цяла история? И тогава всичко си идва на място — когато някой създава с любов, дори най-простият материал може да бъде превърнат в живо изкуство, изпълнено с дух и живот.
